Казвам се Иво Бойчев, Електроинженер по професия, с жена ми Събине имаме три прекрасни деца (две момичета на 8 год. и едно момче на 6 год.). Предизвикателствата в отглеждането на двуезични деца е на дневен ред още от рождението на първите ни рожби.

След завършването на Университета в Дрезден си намерих работа в Северна Вестфалия и се преместих да живея в Дюселдорф. 

Тогава не познавах никого тук. След дълго търсене успях случайно да се запозная с една българка, която ми каза, че има български народни танци в Есен. Когато за първи път отидох там беше страхотно преживяване. Това ме мотивира да намеря подходящи хора и да създадем дружество в Дюселдорф.

Като една от целите да бъде планиране и изпълнение на събития за съхранение на българския език, традиции и култура.

След дълго търсене и много разговори успяхме да намерим необходимия брой хора и на 08.10.2010 открихме дружество Дунав. Въпреки че нямахме много професионален опит стартирахме успешно.

Още когато живеех в Стара Загора, България бях активен член и съорганизатор на различни събития в дружество ВМРО на града. Събирахме се често на вечеринки. Пеехме български песни. Ходихме на различни събори и походи из страната. Размишлявахме и търсихме начин да мотивираме все повече хора за нашите цели и каузи.

През годините имаше доста трудности, но чрез много жертви най-вече на време и лишения достигнахме до тук където сме днес.

Членове над 100 души, Курсове по народни танци за възрастни и деца, Курсове по пеене, Работилница за мартенички, Киновечери, Барбекю през лятото, Коледни тържества и т.н.

Едно от нещата което ме мотивира е, че далеч от нашата прекрасна родина България се нуждаем от топлината, сърдечносттта и радостта на нашите сънародници в нашето забързано ежедневие. 

Нашите деца трябва да знаят коя е България, кои са нейните ценности и да се гордеят че са българи. Както в Германия така и в Европа трябва да гледат на българите като на равни членки на Европейския съюз. Това го доказваме сега и ще го доказваме и за в бъдеще.

Пожелавам си все повече хора да поемат тази отговорност и да жертват малко от свободното си време, за да ни помагат да продължим това дело.